Качвам се по стъпалата и русият мирис ме следва като невидим дим стъпало по стъпало. Изведнъж ме обзема носталгия. Носталгия по жълтото мексиканско. По кафявото на Ороско и Ривера, по сивото на мексиканската мозайка, по топлината на мексиканското слънце. Никога не съм ходил в Мексико, то само живее в мене, в детайли от снимки и репродукции, объркани със синьото на океана, който ни дели един от друг. Не знам дали Мексико е пълно с люляк като градината, не знам кога там котките излизат за любов между храстите, но Мексико винаги е някъде в мене и аз поддържам носталгията, подхранвам я, пазя я. Човек не може без носталгия. Тя е самоизяждане и само-заряд и аз знам, че щом стигна горе в мансардата, ще сложа платно на статива.